Най-тъмна и Студена е Нощта ПРЕДИ ИЗГРЕВ СЛЪНЦЕ!

Тръгнал по изгрев, бодър и весел, щастлив затова, че е взел правилното решение, щастлив затова, че може да избира. Бил млад и енергичен, уверен в себе си, вече не се страхувал от сенките на нощта, бил сигурен, че вече нищо не може да го уплаши и да го отклони от Пътя, защото той следвал Съдбата си…

Денят напреднал слънцето се изкачило високо, а човекът продължавал да върви. Крачката му вече не била така енергична, но затова пък вече вървял уверено, с умерено и добре преценено темпо, пестейки силите си, за да може до вечерта да стигне там, за където е тръгнал. Tака мислел той, че още преди нощта да е дошла и ще е изминал Пътя…

Дошла вечерта, отишъл си и залезът, човекът продължавал да върви по несвършващия Път. Изгрели луната и звездите, призрачни сенки, породени от лунната светлина, запълзели по Пътя, но Пътникът пазел в сърцето си спомена за яркото, красиво и сияйно слънце и не позволявал на сенките да го отклонят или уплашат. Мислел си и се надявал, че е почти стигнал, вече не виждал Пътя на повече от няколко крачки пред себе си и не знаел дали той свършва скоро… Внимавал в стъпките си, за да не би да се отклони в тъмното и да Се Загуби…

Нощта напредвала, също както и човека, сякаш те напредвали успоредно един с друг и се състезавали, ала Пътя все продължавал нататък и отвъд, нощта ставала все по-тъмна и по-тъмна, а призрачните сенки все по-големи, по-черни и по-страшни…

Застудяло много, нямало го топлото и жарко слънце на небето, а крачките на Пътника вече изобщо не били бодри, нито енергични, нито уверени, а несигурни и плахи… Било му студено – не бил предвидил, че ще върви и през нощта, бил облечен леко. Споменът за яркото слънце в сърцето му постепенно бил изместен от безстрастната студена луна и от страшните сенки, на който нейната светлина давала живот…

Пътникът се отчаял, вече часове наред вървял през нощта, а тя ставала само по тъмна и по-студена, Пътят нямал край, а той вече бил капнал от умора, нямал сили да продължи. Сенките го плашели всичко го плашело, единствено звездната светлина му вдъхвала някаква слаба надежда, но и звездите били тъй далечни и светели тъй слабо, че и тази последна надежда изчезвала веднага, след като се появяла…

Пътникът вече бил отчаян, глупавите планове, които си бил направил преди да тръгне по Пътя, се оказали напълно погрешни – денят отдавна си бил отишъл, а той не бил стигнал никъде. Нощта явно никога нямало да свърши, а той вече не можел да продължи напред, защото мракът бил тъй гъст, че Пътят не се виждал и на крачка пред него…

Вече не знаел накъде да върви, бил премръзнал, изтощен и отчаян. Нямало изход, неговата Съдба го бе захвърлила тук в черната вечна нощ и го бе изоставила завинаги…

Човекът заплакал, заплакал с горчиви сълзи, заплакал за изгубените си мечти, за провалените си надежди и за Черната си Съдба…

Плакал дълго, докато вече не му останали сълзи, там седнал сам на Пътя…

И тогава, в една паднала сълза той съзрял слаба светлинка…

Вдигнал изненадан глава и погледнал хоризонта пред себе си. Никога преди това не бил виждал нещо по-красиво, нещо по величествено, нещо по-ярко и по-прекрасно, по-приказно! Много пъти дотогава бил гледал изгрева, но никога не го бил виждал така сияен, сякаш сега се е родил и го вижда за първи път, с чисти измити от сълзите очи…

Това бил неговият Изгрев, светлината му разпръсквала мрака в Зората на настъпващия Ден! Човекът отново съзрял пътя си, той не бил свършил, а се простирал много надалеч… дори отвъд хоризонта… просто през нощта не е успял да го види поради липсата на достатъчно светлина…

Станал и тръгнал, отново бодър, отново жизнен, стоплен и подмладен от лъчите на Изгрева, а в сърцето му греела и пламтяла една велика истина, едно прозрение, с което Пътя го дарил:

"НАЙ-ТЪМНА И СТУДЕНА Е НОЩТА ПРЕДИ ИЗГРЕВ СЛЪНЦЕ!”

Вече знаел, че ще върви много дни и много нощи, но също, и че на Пътя го чакат много красиви неща, много истини и много прозрения…

Вече знаел, че на Пътя го чакал самия Живот…